Остров Самотраки – пътепис
О С Т Р О В Ъ Т Н А Т Р А К И Т Е
Ами няма как да не е на траките, като си е …Самотраки. А и толкова следи са оставили след себе си, че е невъзможно да го свързваш с нещо друго !
Целта ни се вижда още от брега. При нормално време и видимост, контурите на острова се различават от Александрополи – красивия крайбрежен град, стария Дедеагач… Имаме малко време преди ферибота, та решаваме да утолим, поне отчасти, тормозещият ни вече глад, в една малка, народна кръчмица. Даже в началото не разбрахме, че хубавата гръцка музика е…жива, т.е. няколко мъже с бузуки в ръце /на една от масите/ произвеждаха нежните и ритмични трели ! Към тях, естествено, се бяха присъединили и хубави жени, че се чува и българска реч… Истинска идилия, както и ние понякога си я правим в нашата планинарска кръчма в София. Не ни се става, но…път ни чака !
Ферито бавно, но сигурно увеличава размерите на парчето суша пред нас. Тълпата от гларуси, които, явно са на щат към всеки ферибот, се занимават с традиционните си дейности – ловене на риба в следата отзад или дохранване с бисквити от ръцете на еуфоричнити туристи. Фотоапаратите и камерите, естествено, прегряват…
Планината пред нас, изпълваща целия остров, постепенно се изправя в истинския си ръст. А на моите спътници, лека полека, взе да им се изправя косата /който си я има, разбира се/ от туй, дето трябва да качват утре… Ама, няма как, който съй клел… Е, до утре има време, а сега, все още, се кефим ! Неусетно минават двата часа и ето ни пак на суша, макар и заобиколена отвсякъде с вода. Пристанищната глъч ни връща в реалността, а тя е приятна и изпълнена със слънце и надежда. В Родината пък вали ли вали…
Броени минути по крайбрежния път и сме в сенчестата зеленина на Терма – малко курортче, възникнало край топли минерални извори. Собственикът на хотелчето ни посреща като стари приятели и искрено ни се радва /има защо/ ! Христос /явно нашият Господ-Бог тук е с по-силни позиции/ е един от хората, които поддържат пътеката и маркировката към връх Фенгари, а и тя започва от хотела му. Вечерта, съвсем естествено, изкарваме в кръчмата под огромните клонаци на 1000-годишния чинар, а и то няма друга отворена, още не е започнал баш сезона… Узаки, тзанзики, манзики, ципура и да не изреждам всичко – това е нашият принос към позакъсалата гръцка икономика… И оттук не ни се става, но…утре рано…
Ето го и денят Х. С малки изключения всички сме налице. Времето е с нас и след малко папратовите плантации ни погълнаха… Справяме се с тях. Нагоре естествената среда около нас става все по-стръмна. Горският пояс ту се сгъстява, ту се разрежда, но присъствието на част от 100-те хиляди кози на острова е неизменно. На калпак от местното /постоянно/ население се падат по около 50 животинки… Поне 49 от тях са вече доволно диви, макар и със звънче. 3 часа ни отнема да се доберем до единствената вода по целия ни маршрут – дълбокото дере край което бъхтим от сутринта. Тук са вече цели 1060м над опналото се под нас море /Бяло/. След малко ще свърши и гората. Докъдето ни видят очите над нас – камъни, камъни и пак камъни… Е, чат-пат и някоя козичка, не може без тях. Допълзяваме до главното било и поглеждаме от другата страна – ми пак море. Баш като трябва да берем плодовете на сериозната надморска височина /над 1500м/, взе, че се умъгли, та едва уцелваме върха на върховете – Фенгари /1611м/. Който не знае, това е най-високата точка на планината Саос /Луна/, а поради липса на друга планина, и на целия остров Самотраки. Оттук Бог Посейдон наблюдавал Троянската война или поне така се говори…
На слизане не успяваме да се загубим и след близо 12 часа чесане на крастата, наречена планинарство, пак сме под „нашия” чинар !
Последния ден си се наспиваме юнашки, но сърце юнашко не трае… Хукваме към водопадите на река Фониа. Е, налага се да я форсираме на два пъти, но това пък дава ищак на част от групата направо да си се изкъпи в нея. Чак тръпки ме побиват… Първия, втория, тре…, е до него не стигаме, но…да оставим нещо и за друг път.
Ето ни най-после и в Светилището на Великите Тракийски богове – археологическите останки от култово тракийско селище с наслагване и на елинистични пластове. Най-интересната находка тук е статуята на древната богиня на Победата – Нике ! Повече от естествено, тя сега краси Лувъра, а в тукашния музей е нейно копие, но все пак и се радваме. Друго нейно, макар и доста умалено, копие е във вечно владение на страната на кариоките, която през 1970г спечели за трети път Световното първенство по футбол в Мексико и по право си го задържа. Не искам да си спомням 4 години по-рано как беше намерена в кофа за боклук в Лондон…
Остана ни само столицата на туй парче гръцка земя – Хора. След питателния обяд /да не изреждам пак атрибутите му/ взе, че остана време и да я кръстосаме. Няма смисъл да ви казвам, че е на баир и като се качиш отгоре, цялата е под теб. От белотата чак те заболяват очите. Добре, че се разрежда със зелено, та се ядва. С една дума – убавиня!
Пътят към България, както се досещате, беше като по вода…
2 Юни 2012г
София Евгений Динчев