ИЗ НЕБЕСНО ПЕРУ
След 12-часовия полет от Европа стъпваме на Южноамериканска земя и то в далечния край, на Тихоокеанското крайбрежие – Лима. Бързо потъваме в шума и хаоса на 9-милионния мегаполис. Макар и вече тъмно, в градът е като ден, че и по-светло. Всевъзможна автомобилна гмеж, предимно стара и поучукана… Всяко второ такси е Тико. Набиват се на очи отделените с бордюр платна за градските автобуси с което се решава въпроса за скоростта на градския транспорт при положение, че метро в Лима няма. По крайбрежието на Пасифика кипи усилен труд – нови булеварди, зелени площи, търговски центрове, спортни площадки – строи се с размах. Високият десетки метри стръмен бряг придава особен колорит на тази част от града. Излишно е да споменавам, че 8 месеца в годината Лима е в мъгла – така е до Океана…
Първата ни цел в родината на картофите и царевицата е…платото Наска. 7 часа с междуградския автобус и сме на едно от най-сухите места в света. Разбира се, не това е причината да сме тук, а както вече се досещате – невероятните линейни изображения, забелязващи се единствено от птичи поглед. Ролята на птица играят малките Чесни /3, 5, 7 и 12-местни/, от които за 30 мин. придобиваш представа от земеделския календар на древните индиански племена, населявали някога Наска и изчезнали във времето… Полетът се запомня и с бурните реакции на стомаха, ако не твоя, то на околните…
До Куско вече летим над планинско Перу – ръждиви върхове и големи сини езера. Тук-таме малко сняг. Бившата столица на Империята на Инките ни посреща намусена, но свежа. Тук няма суша, а тропическа растителност, въпреки 3400-те метра над нивото на Океана. Предстояха ни 3 дни на потапяне сред невероятната строителна култура на инките. Храмът на Слънцето Кориканча, комплекса Саксей Уоман, контролната крепост Пука Пукара, „ханът” Тамбо Мачай, каменният лабиринт Кенко са само част от запазеното в и около Куско от 5-6 века. Удивителна е Свещенната Долина на Инките – разположена на 60 км по река Урубамба /един от началните притоци на Амазонка/, сред високи ледени върхове на Андите, скрила в пазвите си последните строителни шедьоври на загиващата под испанските удари Инкска империя. Оляйтайтамбо и Писко са бисерите в короната, които се разглеждат за един ден и предизвикват възхищението на всеки. Как са сглобявали тези каменни пъзели без лепила, мазилки, свързващи елементи и т.н. Говорим за каменни блокове, всеки от които тежи тонове… Храмове, жилища, охранителни кули, астрономически обсерватории, огромни тераси с военно и земеделско предназначение, още използвани водонапоителни съоръжения и какво ли не още ! Едва ли има друго място в света, където да се отглежда повече царевица… Десетки са видовете от тази култура на тази малка площ. Много неща се правят от царевица, вкл. и доста питиета, като най-известното е „чича де хора” – царевичната бира с 3-4 градуса алкохол. Всяка къща, която произвежда и продава това питие, има на покрива си червен флаг. Естествено, посетихме подобен дом и не ни се тръгваше…
„Черешката на тортата” в културната ни програма, естествено е едно от чудесата на света – Мачу Пикчу ! Всеки човек, всеки българин, е чел много за този невероятен загадъчен град, който тази година чества 100 години от повторното си откриване. Различни са версиите за неговата същност и значение, но едно е сигурно – бил е най-важният, най-значимият, за да направят инките необходимото да не бъде открит от завоевателите ! Вълшебно място сред невероятна тропическа природа – истинско духовно сърце на една Велика Империя, просъществувала едва малко повече от век ! Световен духовен, енергиен и…загадъчен център ! Мъглата, плъзнала из него след последния и преди следващия дъжд, го правеше още по мистичен и нереален ! Някакъв призрачен град от миналото, отключващ ни вратата към бъдещето…
Пътят ни под небето на Перу продължи към тъмносиньото Титикака – родното място на Инкската Империя, най-високото плавателно езеро в света. Вече сме над 3800 м.н.в., но почти не ги усещаме. Гостуваме в малкото и бедно индианско селце /от племето Кечуа/ Лачон, кацнало почти на върха на полуостров Капачика, на самия бряг. От няколко години тук се развива селски туризъм и хората го правят с много любов и всеотдайност. Въпреки, че са индианци, всички са католици и носят испански имена. Спим в кирпичени къщички в примитивни условия, но ни е хубаво и се кефим ! Ядем натурална, чиста и вкусна местна храна, далече от стандарта „Стара планина”…
На следващия ден любезните ни и чистосърдечни домакини ни изпращат до пристана, откъдето с моторна лодка се плъзнахме по тъмните води на Титикака до остров Такиле. Пребродихме острова на плетящите мъже, качихме най-високата му точка /около 4100м.н.в./, хапнахме от прочутата езерна пъстърва, разгледахме музея на местния текстил /плетива/, нагледахме се на панорама към езерото, боливийския бряг, снежните Анди и т.н. и отново на лодката. Следващата ни спирка са прочутите и изчезващи в исторически план плаващи острови на индианците Урос. Всичко е от тръстиката Тотора – земята им, къщите им, лодките им, част от храната им, сувенирите им и още и още. Плаването завършваме в Пуно – главният езерен град от перуанска страна. Кротка вечер в кръчма на вино тинто и кулинарни вкуснотии…
Арекипа /Белият град/ – последният в програмата ни. Втори по население /около 1 милион/ след столицата. Бял е заради вулканичния камък, използван при изграждането на Стария град. Не толкова градът е целта на визитата ни, а преди всичко неговият символ – конусовидният вулкан Мисти /5835м.н.в./, издигащ се непосредствено северно от него и неотлъчно присъстващ във всичките му панорами. Само че ние се каним не само да го съзерцаваме, а и да го качваме… 5-ма участници от 7-членния ни тим се насочваме натам, а останалите двама към един от най-дълбоките каньони в света – Колка. Ще качваме върха само за 2 дни. Някои ще се учудят – ама как само 2 дни, ами аклиматизацията ?! Да, нормално за такъв връх са необходими 5-6 дена, защото човек трябва да се адаптира към немалката надморска височина. Само, може би забравихте, че пътувайки из Перу, ние почти не слизахме под 3000м.н.в., което си е чиста проба аклиматизация, спестяваща 3-4 дена от посочените 5-6. И така, 3 часа офроуд с джип и още 3 часа пеша с багажа на гръб и сме на Базовия и Щурмови лагер /4700м.н.в./. Пием течности, хапваме и още по светло сме в спалните чували в палатките. Спим добре и в 01,00ч вече сме на крак – пак пием течности и пак хапваме. За това са се погрижили местният ни водач и носачът ни. В 02,00ч вече крачим бодро на челно осветление по голите сипеисти склонове на вулкана. Вятърът се усилва, но добре, че температурите не са много ниски. Развиделява и не след дълго слънчевите лъчи сгряват телата и душите ни. Вече нищо не може да ни спре и в 7,50ч сме подредени пред 7-метровия метален кръст за снимка. Накъдето се обърнем – голи планини, голи плата и под нас – Арекипа. А оттук – към България. Това е.
25 Октомври 2011г
С о ф и я Евгений Динчев