Пелопонес – пътепис

ПЕЛОПОНЕС – СЛЪНЦЕ, МОРЕТА, ПЛАНИНИ И ИСТОРИЯ

        Едно дълго чакано пътешествие, което изпълни с радост душите ни. Въпреки темпото и хилядите навъртяни километри . А може би точно затова – не ни остана време да скучаем и да се чудим накъде.

        Солун, Олимп, Темпинската клисура, Лариса останаха далеч зад нас. Малко след Ламия се отделяме от магистралата и морския пейзаж и навлизаме в планинския свят на Централна Гърция. Първия бивак сме го планирали в тревистия двор на една от църквите в село Калоскопи, познато ми от последното пътешествие из планините Гьона и Вардусия. И отново планинското селце ни посреща гостоприемно – мястото ни е свободно, кръчмата отворена, хората приветливи. Какво повече ни трябва. Трябва да го патентоваме като българския бивак…

Сутринта още рано събираме влажните палатки. Днес ни чака много дълъг и натоварен ден. Недалеко е първата ни спирка – древното Делфи. Близо до морето, но не баш. Обикаляме сред каменните старини и се мъчим да си представим как са живели хората тук. Какво ги е радвало, какво ги е вълнувало, какво ги е притеснявало ? Де да можеха да говорят тези камъни…

„Летим” с Реното край брега на Коринтския залив на Изток. В прегръдката сме между планината и морето. Усещането за море е малко особено. Отсрещният бряг, т.е. Пелопонес, се вижда, но в Гърция е така – безкрайно много море сред сушата и обратно… Пресичаме залива по сравнително новия мост между градчетата Антирио и Рио и ето ни на древната Пелопонеска земя. Не уцелваме прекия път за Олимпия и караме по магистралата край Патра за Пиргос. Все пак успяваме да пристигнем в древната Олимпийска столица навреме. Чукащият на вратата проливен дъжд ни пришпори, но все пак успяхме да се насладим на забележителните останки от родното място на Олимпийските игри.

Минаваме през самия град Каламата, разположен на брега на живописния Месински залив. Морето вече е Средиземно. Стъмни се, а ни предстоеше още да прехвърлим планината Тайгетос, към която всъщност се бяхме упътили днес. Най-после сме на превала и започваме главоломните завои надолу, източно от главното било. Някъде, много в ниското, блещукат светлинките на древната Спарта /вече не толкова древна…/. Стори ни се цяла вечност докато слезем до нея сред обширната и плодородна долина. Намираме пътя за вътрешността на планината /най-високата на Пелопонес/ и отново се закатерваме с возилото нагоре. Не успяваме да стигнем до крайния набелязан пункт за днес, но намираме в тъмнината удобно за бивак местенце край единствения хотел в района.

Утрото дойде със слънце и надежда за хубав планинарски ден. Не се излъгахме ! Оказа се, че мястото за бивак, към което бяхме тръгнали снощи, е само на още 3 км по пътя. Нищо, довечера сме тук. За по-малко от 2 часа през хубава смесена гора сме на хижа „Варвара”, старателно зазимена, въпреки, че сме Септември… Нагоре пътеката става камениста и излиза над горския пояс. 2-3 дълги диагонала и ето ни на главното било на планината, на седловината северно от връх Профити Илия /2404м/ – първенец на Тайгетос и цял Пелопонес. Още малко усилия и за няма и 3 часа от хижата сме на карстовия красавец. Почти неусетно мъглата ни обгърна и ревниво скри за миг невероятната панорама наоколо. Обширната долина на река Евротас /най-голямата в Пелопонес/, залива Лаконикос, останалия планински свят на Пелопонес – всичко това ту изплуваше, ту се скриваше в бялата пелена, за да направи приказката прекрасна !

Предстоеше един изцяло културно-пътешественически ден. Отново нямахме време да изсушим добре палатките, но довечера ще го направим. Пак през Спарта, през планини и превали, ето ни пак на брега на морето. Заливът Арголикос в чийто северен край се е разположил повече от уютно китният Нафплио. Градът е бил столица на Гърция за 4 години веднага след освобождението от турско робство. Т.е. първата столица на съвременната гръцка държава. Задължително е разглеждането на старата венецианско-турска крепост, издигаща се на повече от 200 метра над града и морето. Естествено, не пропускаме да преброим 999-те стъпала до главния и вход, а после да обиколим всичките крепостни дувари. Целият град-красавец и тюркоазено синият залив са като на длан под нас. Прелест !  Но, както е казъл поетът – пътят ни зове. Е, все пак намираме време да поскитаме из крайбрежните сокачета, че и да хапнем в едно народно кръчме.

Пътьом се отбиваме в Тиринс, който заедно с Микена е в културно-историческата съкровищница на ЮНЕСКО. Не ни впечатли особено, но за сметка на това Микена ни възхити. Излизаме като замаяни след поредната среща с Историята. Дали след 2000 години ще остане нещо от 21-ви век, достойно за показване и възхищение ? Не съм сигурен… Ще си гледат същите неща !

Пак сме в надпревара с времето. Днес трябва да достигнем удобно за бивак място във втората по височина планина в Пелопонес – Килини, че и да е под първенеца и – връх Корфи /2376м/. Пак „летим” край Коринтския залив, пак на Изток, но сега сме на другия му бряг, южния. При Ксилокастро напускаме залива и поемаме нагоре в планината. Колкото по-навлизахме в нея, толкова повече около нас заприличваше на курорт. Хотелчета, заведения, китни гостоприемни селца, къщи за гости, реклами на ски-екипировка и т.н. Пътят ни явно трябваше да свърши до сериозния ски-център Трикала, където смятаме и да преспим. В палатките си, разбира се… Какво беше учудването ни, когато пътят свърши на едно равно високопланинско плато /около 1500м.н.в./ при един почти детски лифт… Разбира се, имаше хижа /също зазимена…/, овчарници, ресторант и други постройки, но нямаше повече ски-съоръжения. Цялата тази курортна зона по пътя до тук само за това мизерно лифтче ли е ? Нещо не се връзваше, но нейсе, не сме тръгнали на ски. Над нас се изправяше с могъщата си снага връх Корфи – величествен, грандиозен, запълващ целия хоризонт на Запад ! Чака ни, но всичко по реда си. Първо да опънем палатките докато е светло, да хапнем, да се наспим.

Утрото дойде ясно и студено. Водата ни беше замръзнала, въпреки дневните жеги. Отново ни обзе чувството за нещо прекрасно ! И пак не се излъгахме – най-хубавият ни ден от цялото пътешествие ! Следейки маркировката, покрай още една зазимена хижичка /тук май ги ползват само Юли и Август, ако въобще ги ползват/, за около 3 часа сме на най-високото – връх Корфи /Зирия, Симио/ – 2376м. Ясно, тихо /мушица да бръмне, ще я чуеш/, топло, невероятна видимост – не ни се тръгва… Стоим повече от час и съзерцаваме. В полезрението ни попадат 2 морета, много планини, вкл. и на Север от Коринтския залив /Парнас, Гьона, Вардусия/, градове, села ! Не може да се опише…

Още същия ден поемаме посока България, да си помогнем за утре. Бързо набираме километри по магистралата Атина – Солун. Малко преди Ламия си избираме едно курортно селце на морския бряг – Скала. Опъваме шатрите край морето и се сливаме с него…

Останалото е проза.

 

 

 

 

23 Октомври 2013г

София                                                                                 Евгений Динчев