Айланд пик – пътепис

НАКРАТКО ЗА НЕПАЛ И АЙЛАНД ПИК ПРЕДИ МУСОНА

 

Както обикновено, с нощния автобус до Истанбул и оттам вече по въздуха. В Бахрейн трябва да се съберем с 1/3 от групата – семейство, което лети от Париж… Да, ама не. Пусти вулкан обърка и нашия график. Вместо 2 дни стоим 4 в Катманду. Колкото и да си запълваме времето със забележителности, почва да ни писва, а и неизвестността ни тревожи. Най-накрая, хващайки „последния влак”, в Катманду каца и семейството.

Полетът до Лукла вече са го докарали до 20-на минути. Докато се огледаш и самолетчето се търкаля по стръмната и къса писта.

              Групата хапва и пийва сладко в базовата ни лоджа, а аз се оправям с носачите и сердаря им, които поемат с по 30 кг на гръб. Толкова е лимитът на носач, но само когато става въпрос за наемане от чужденци за трекинг или изкачвания. Ако няма намесен чужденец, този товар стига и до 120 кг… Повече не съм виждал ! Интересно, защо нямат успехи в щангите тези хора ?

Ето, че тръгваме с бодра крачка по „пътеката на хилядите крака”. Преди години тя водеше началото си от Ломасангу, впоследствие от Джири, но вече със сигурност е от Лукла. Височината е 2850м и след 6-7 часа качване и слизане пак сме на толкова… В Мондзо, където е първата ни нощувка, е входът на Национален Парк „Сагармата” /шерпското наименование на Еверест, което никой не споменава и явно са решили да го запазят чрез името на Националния Парк/.

Познатото стръмно, но не много продължително изкачване и ето ни в столицата на шерпите – прочутото Намче Базар /Съботен пазар на шерпски/. Няма и следа вече от постройките преди 10-15 години… На мястото на старите са направени големи лоджи и хотели. Добре, че все пак са запазили амфитеатралния външен вид на селището, че и него можеше да нивелират в полза на туризма…

Вместо предвидените 3 нощувки се задоволяваме само с 2 заради закъснението ни. Естествено – активно се аклиматизираме: Японския хотел „Еверест Вю” – село Кумджунг /с пъти по-голямо от Намче Базар/ – село Кунде със създадената в него болница от Сър Едмънд Хилари.

Следващата ни спирка е манастирът Тянгбоче. И тук 1 нощувка вместо 2, но няма как. Нататък вече влизаме в графика си. Манастирът е нов след като през 1989г бях свидетел на допушващите му останки…

Трекерското селище Фериче /4270м/ е възлов пункт по трекинга към Базовия лагер на Еверест. Не толкова с местоположението си, а преди всичко с височината си и медицинския пункт в помощ срещу високопланинската болест. Тук са задължителни поне 2 нощувки с аклиматизационно излизане между тях. Това излизане го правя до предвършието на връх Покалде – Нагар Тзанг /5085м/. Първи стъпки над 5000м по маршрута. Все има някой да почерпи…

Лобуче /4930м/ е най-високата ни нощувка по пътя към Кала Патар. Даже повтаряме, а в свободния ден отиваме до Италианската пирамида /метеомедицински научен център на над 5000м/ и се запознаваме с дейността и.

На 1 Май /все пак е празник/ Великата Планина ни дарява с един прекрасен ден ! В добро темпо стъпваме на най-изкачвания непалски връх – Кала Патар /Черни връх – 5630м/. С голям зор, все пак, придумвам групата да тръгнем надолу… Трудно се разделяме с огърлицата Хималайски гиганти – Пумори, Лингтрен, Кумбуце, Чангце, Еверест, Лотце, Нупце, Ама Даблам, Табоче, Чолаце и много още знайни и незнайни /за нас/ ! За хора, обичащи планината, а и не само за тях, тук е истински Рай ! Как да си тръгнеш…

Слизаме чак до Фериче. По-добре е да спим на по-ниско. На следващия ден се разделяме – катерачната група от 6 мъже поемаме към Айланд пик, а 3-те жени с прилежащия им антураж към езерата Гокио.

В Базовия лагер на 6-хилядника, който е на 5100м, пристигаме в отвратително време, което трае вече втори ден. Последните два дена няма и изкачвания. Дано утре имаме късмет ?

Имахме късмет !  Отново планината се смили и ни подари един подходящ ден. След като преядохме на среднощната закуска /цяла сурия се грижеше за нас да не заслабнем – готвач, обслужващ персонал, нашите носачи, високопланински гид и т.н./ в 02,00 ч забъхтахме по стръмния склон. Вече на развиделяване се събрахме с другата българска група, също атакуваща този ден върха, но беше нощувала на Височинния лагер. При навлизането във височинния ледник се накичихме с целия инвентар по нас и се заклатихме като коледни елхи по бялата пустош. Дотук всичко добре, ама като опряхме до почти отвесната 150-метрова полуледена-полуфирнова стена под върха, и се започна една…  От миналата година са забранили оставянето на постоянни парапети по стената и до върха и сега всяка група трябва да си опъва собствени и какафонията е пълна. Всички местни гидове /те са задължителни/ се юрнаха да парапетстват, а ние седим и чакаме… В интерес на истината, нашият беше опитен и чевръст и с вещина ръководеше останалите си колеги, но въпреки всичко се губи много време. Добре, че метеовремето устиска…

По опънатите парапети се изкачихме на жумари, но някои от тях взеха да изпускат, защото въжетата бяха найлонови… По опънатия вече от корейска експедиция /с 68-годишен покорител на 14-те 8-хилядника в редиците си, за когото снимаха филм/ парапет, долазваме по тесния като бръснач ръб до заветните 6189м. Едвам се събираме на върховата площадка, но мъките, поне нагоре, свършиха…в 10,30ч. Този ден Айланд пик ще го запомни като български и корейски. По 10 българи и корейци и още няколко от други нации се радвахме на необхватната панорама. Хималая ни държеше в прегръдката си и ни беше хубаво !

С няколко рапела на връщане и някоя и друга псувня заради леещата се пот от нас, се дотътряме живи и относително здрави до хубавите ни палатчици.

Както е тръгнало с това всемирно затопляне, след 10-15 години на Айланд пик вече няма да има ледник… Когато го изкачвах за първи път преди 21 години, ледникът беше почти двойно по-голям. Стената беше изцяло фирнова и се катереше с удоволствие само с 2 сечива и котки, без допълнително осигуряване. Под нея ги нямаше зейналите сега ледени цепнатини.Върховата площадка беше много по-голяма и равна. Но, както е казал поетът: Всичко тече, всичко се променя…

Обратният път до Лукла беше вече едно малко удоволствие, пък си и намерихме жените – доволни от видяното и преживяното.

Друго обаче ни притесняваше. В Катманду бушуваше Национална стачка провокирана от маоистите, които отново бяха тръгнали да свалят правителството. Нищо не работеше и много чужденци /които са успели/ си бяха поели пътя към дома. Имаше блокади на улици, кръстовища, боеве с полицията и армията – въобще, както в доброто старо време… За наш късмет, точно когато кацнахме от Лукла обратно в непалската столица, стачката беше прекратена, но напрежението остана. Плъзнаха слухове за военен преврат или за нахлуване на индийски войски, струпани по границата. А ние трябваше да стоим цели 6 дена до полета ни… Успяхме да се измъкнем за 2 дни до Нагаркот, откъдето при изгрев се наблюдава Хималайската верига от Анапурните до Канчедзъонга.

Слава богу, дочакахме полета си и се изнизахме по терлъци от Непал. Дано успее да запази мира и целостта си ! Искрено му го желаем !

19 Май 2010г

     София                                                           Евгений Динчев

Last Updated on Thursday, 20 May 2010 11:37

Прояви на Балканите